Ще си купя тази книга

Споделям с Вас публикацията на e-vestnik "Българите в ерата Facebook и преди нея", която е части от книгата на Светослав Пинтев "Българи от ново време" . Много ме развеселиха Facebook наблюденията на автора. Ще си купя тази книга :))

В календара на маите пишело черно на бяло, че светът ще свърши с гръм и трясък на 21 декември 2012 година, което е съвсем скоро, както и да го погледнеш. Нe запомних точно в колко часа. Егати каръците сме от нашето поколение. И УПК-то ни хвана навремето, бяхме последните идиоти, които караха 2 години казарма, това социализъм, това капитализъм, а сега и край на света ни сервираха гадовете.
В резултат на тези апокалиптични предсказания в социалната мрежа Facebook мощно избухна следната маниакална група: „Масова оргия на 21. 12. 2012. Ако не умрем после ще е голям резил… “ В пристъп на връхлетял ме като урагана Катрина стихиен ентусиазъм незабавно се присъединявам към тази толкова човешка общност в социалната ни виртуална колиба, която вече е приютила към 13 000 души. (За сведение на по-възрастните, това няма нищо общо със социалния президент, не се коркайте. За него по-нататък – б.а.)
Скоро тази група ще брои милиони, сигурен съм. Това българите може да сме бесни индивидуалисти, ама иначе умеем да сме единни баш в края на света. Като за последно. Железни сме, когато става въпрос за грандиозни мероприятия от този род, дума да няма. Ако не друго, ще сме като едно тяло и една душа по време на Апокалипсиса, а то това си е архиважно. Напомня ми за спартакиадите, на които веехме знаменца, за да изобразим образите на Георги Димитров или Ленин през миналия век, но ще е много по-забавно.
И така, ще си понесем резила, ако това значи, че Човечеството ще бъде спасено, както тайничко се надявам. Въпреки че повечето ми познати, най-вече тези от женски пол, са единодушни и безжалостно категорични в заключението: „Предсказанието на маите е 1000 процента сигурно. Светът ще свърши“.
„Ще го ручаме жабето, оно се е видело. Оня брадатио горе ще ни трепе като маче у дирек“, както поетично се изказа един забележителен шоп, когото заговорих по темата край една чешмичка в дефилето. Обичам да се допитвам до различни хора, поне по глобалните проблеми. „Щом са казали така маите, нема мърдане. Они са си ебали веко“, вика ми той. Не че беше чувал за тях преди това, но много им имаше доверие.

Сигурно заради безрезервното женско предчувствие за края на света, във въпросната група мацките са много повече, което е добре за такова горещо мероприятие. Щеше да е неприятно предимно пръчове да се съберат, за да изпратят този свят с оргия. Много тъпо за заключителен купон от такъв мащаб. Още повече ми хареса идеята на едно доста сексапилно парче, ако съдя по снимките в профила, тази оргийка да се спретне край паметника „1300 години България“ в парка на НДК, много по-известен сред широката общественост като осмоъгълния петокуйник, да кажем.
Неговата символика определено предполага да се превърне в център на подобно грандиозно мероприятие. Гениалността на това неописуемо с думи прости монументално произведение се състои в това, че най-добре онагледява състоянието на България днес – след 1330 години съществуване. А Божо Министъра даже вика, че са много повече. Паметникът може да носи някакво масонско или поне тамплиерско заклинание. Също като останалите букви по него, които образуват причудливи послания към бъдещето от рода на:
„ ърви ароде … зродени
… мето е с нас
Тоз, който падне . ой за во. . да, … не … . ира!“
Има нещо пророческо тук. Правилно казват хората, че народите в този век ще се бият за вода. А „мето е с нас“ ще да е ключът към загадката… Дано само да не е Мето Илиенски.
Когато в България през 2002 г. дойде папа Йоан Павел Втори, скриха този величествен паметник с едни изрисувани метални плоскости, за да не ги гледа първосвещеникът, а чрез Него да не ги види и сам Бог. По същия механизъм разсъждаваше и знаменитият вестникарски кореспондент Мехмед Ходжов от Разград, който по времето, за което разказвам, работеше в „Дневен Труд“. Беше неподправено искрен, когато веднъж на Боровец ми каза: „Ела да слезем в механата да хапна една пържола и да ударя една ракия, че нали има бетонна плоча отгоре. Да не ме гледа много Аллах. Няма смисъл да го ядосвам.“
Та за надписите на паметника, те са си там и чакат някой наш Дан Браун да ги разчете. Може пък да спаси света този пич. В последния момент. Как спаси Ватикана в „Шестото клеймо“, а?
За внушителния монумент в парка на НДК и неговата наистина жестока съдба съм мислил доста, но като всеки уважаващ себе си журналист съм изписал поне двойно повече. Толкова хартия съм изхабил, че ако се натрупа, ще го покрие догоре и този проблем ще се реши от самосебе си. Това, което научих със сигурност за него, е, че не принадлежи на никого в държавата. Всички институции си го прехвърлят като горещ компир. Вероятно заради това ромите смятат, че са го намерили на улицата и са в правото си да къртят буквите и металното му скеле, за да изкарат някой лев от вторични суровини. Така де, като не е на никого.
Мястото за оргията иначе е подходящо, защото е до родния ми „Кравай“, това сборище на метъли, рокери и прочее динозаври от миналия век, а финалният гол купон като едното нищо ще съвпадне с поредната среща на кравайци, която ще си уговорим пак във… Facebook.
И понеже сексуалната тематика в бука ме завладява неконтролируемо, се впускам яростно да се присъединявам към групи на приятели, групи, които ме очароват със своя направо пасторален порив към тайнството на божественото съвкупление от езическата епоха, със стремежа си за завръщане към времената, когато Адам и Ева дори не са знаели, че са голи. Тези групи имат не само разюздано сексуална, но и дискретна Великденска насоченост:
„Да не се чукаме с яйца, да се чукаме на живо“
„Я стига си ме свалял тук… Ела да се из4укаме на живо“
А песимистите се тревожеха, че социалните мрежи ще смажат живото общуване, че секс ще се прави само като се овържеш с електроди пред компютъра. Няма такова нещо. Просто се избягва губенето на време в свалки и на безсмислените кафета с райбер.
Има, разбира се, и откровено просташки групи, които подтикват мъжете да се хвалят какви риби са уловили в глобалната мрежа, да се фукат със сексуалните си подвизи, които може и някога да са се случили, може и да не са, което е доста по-вероятно. Пропускам със справедливо възмущение тази: „Е..л съм като животно една от мойте фейсбук приятелки“. Не ме пленява изобщо иначе звучната група „ВЪН ЦЕКО ОТ АЛЕКО“, нито „Не ходете в гората, там броди Деян Неделчев“, въпреки че в последната има много хляб, че и черен хайвер. Определено е по-добра от „Да изгоним от гората Деян Неделчев“ и от двадесетината други, препоръчващи да се намери добър психиатър за певеца, както и някои екстремисти, призоваващи към неприкрито физическо насилие.
А какви отявлено олигофренски групи има под слънцето на Facebook-а, не е истина просто, но пък са свързани с общуването на живо. „Играя си с пацата и след това се ръкувам с поне 1 от моите фейсбук приятели“. Е те това е забележителен пример за върховете в този жанр. Или още по-неподправеното тържество на онлайн идиотизма: „Ко прайш? – Ми ко да права. – Ми ко да прайш!“. Която пък е направо нищо в сравнение с несравнимата група:
„Всеки може да намаже жена с ягоди и сметана. БЪДИ БЪЛГАРИН! Намажи я с боб!“
Ще я намажеш, ако си направил буркани, майна, иначе ще го духаш. Не може обаче да й се отрече патриотичен заряд и изявеното чувство за самоопределение.
С отстояване на гражданската позиция и на родния говор по места пък се отличава очарователната група:
„Обичам да казвам „въй“ и се гордея с това!!!“ Каква изящна форма, за да кажеш, че обичаш родния говор. Тук палуват и пълчища отявлени откачалки от най-различни марки, които често споделят трансцеденталните си изживявания в други светове, създавайки групи за целта. Като тази: „Аз бях отвлечен от шумери и искам целия свят да го знае“.
Виж, братята македонци са ударили в десетката. Имат си група, която казва всичко по темата с едно недвусмислено изречение: „Ке се зачленам во сите идиотски групи на Fаcebook“.
Нямам претенции да владея македонскиот язик, нека всеки да си го преведе според собствените разбирания и тежнения. А друга македонска група е толкова кристално ясна и разбираема, че не се нуждае от никакъв превод:
„Да се собереме 2000 и да одиме да го тепаме Чак Норис“. А така, братя. В юначка кръв да го удавим, дето се казва. Присъединявам се веднага и само чакам да ми съобщят кога е заминаването.
Следващата е направо знаменита:
ДиМиТаР БеРбАТоВ-НаЈдОбАр МаКеДоНсКи ФуДбАлЕр
Това ще да го е измислил някой интелектуален великан на македонската нация, имащ коефициент на интелигентност, съизмерим с този на чеп от каца за зеле, който, разбира се, също е македонско изобретение. И при нас такива гении не липсват. Точно започвам да губя надежда, че някоя българска група, не че тая е чуждоземна, ще спечели сърцето ми, когато откривам… НЕЯ. Истинската, единствената… Казва се „Тутракански глас“. Това е рупорът на истината, няма никакво съмнение.
Тя ми напомня, че този славен български град винаги е имал самочувствието да се опълчи на света, да се изправи очи в очи срещу глобалното зло и неговите по-ситни локални злюбюлчета. Пред очите ми сякаш пак се извисява гигантският плакат, който през 80-те години на миналия век, по времето на социализма, се издигаше в центъра на героичния Тутракан. Слава Богу, съществуването му беше документирано за поколенията на филмова лента от професора ми по естетика в Софийския университет Иван Славов, неуморен изследовател и гонител на кича. На плаката с огромни букви пишеше следното:
РОНАЛД РЕЙГЪН – ВРАГ № 1
НА ТУТРАКАНСКАТА СЕЛИЩНА СИСТЕМА
Гениално умотворение, нали? Сигурен бях тогава, че Роналд по цели нощи не спи, превръща се в един Дарт Вейдър, за да крои коварни планове как да срине въпросната могъща селищна система. Тутраканско и САЩ се явяваха двете страни в Междузвездните войни на XX век.
За сведение на бъдещите историци, Роналд Уилсън Рейгън, от началото, та почти до края на 80-те години на миналия век, беше президент на САЩ, бивш артист в треторазредни уестърни, който изигра най-добрата роля на каубой в историята. Направи го на политическата сцена. Това е човекът, който спечели Студената война, но без нито един изстрел от пищака си, като прати комунизма в историята. Нищо, че накрая беше леко изтрещял. Затова вероятно забрави да попречи на здравите сили от тайните служби у нас и в отделни други страни да си навъдят капиталисти и мутри, та пак да ни яхнат и да ни скачат по тиквите до ден днешен.
Ама само Тутраканската селищна система ли му беше на главата на човека? А и това си беше наша работа, която ние по стар български обичай не си свършихме. Или пък просто го е направил от любопитство какво ще стане с нас. Много беше любознателен този пич. Когато обяви пред света, че е болен от Алцхаймер и с времето ще започне да забравя кои са тези около него, той пусна и шегичката: „Няма проблем, аз обичам да се запознавам с нови хора“. И ние обичаме да се запознаваме наново с разни отговорни другари от Партията и Службите, които са станали нови хора, жалони на демокрацията, масони и жреци на Мамона.
Присъединявам се и към прелестната група:
„Кога ще дойдат руските сериали да ни освободят от турските“.
Има нещо възрожденско в нея. Крайно време е вече двойните ни освободители да станат тройни, ама ако може без да ни правят и АЕЦ като екстра. Идвайте, братушки, че силици вече не ни останаха. Иначе ще се наложи да отида край Босфора и лично да удуша подлата Ферхунде, за да наблюдавам как тялото є плува по вълните на протока, край който в стари времена се е вдигал шум, лъскали са саби, щитове, а Симеон е зовял храбрите си воеводи да се съберат, за да освободят народа от византийските сериали, които тогава искали да превземат ефира народен. Сам Роман е просил мир. Не Абрамович. Това патриотично историческо отклонение ми напомня, че пропуснах да ви кажа най-важното.
Пиша всичко това, за да остане във Вселената някаква следа от нас българите и след края на света през 2012 година. Ползвам репортерските си бележници, които съм изписал през последните няколко петилетки, пълнейки ненаситната паст на всекидневника, както и да се е казвал той. Ще затворя написаното в бутилка и ще го хвърлям към небето, докато то я приеме и тя се зарее в Космоса, за да достигне до бъдещите археолози, а може и докато бутилката не ми счупи главата. Както правеха сладурите от племето чоса във филма „Боговете сигурно са полудели“.
Ако по някаква случайност светът не свърши, нека децата ни се ориентират след години какви сме били българите от нашето време. Ще се опитам да го покажа в целия му блясък и мрак, гледано от малката ми журналистическа камбанарийка, разказвайки за онези хора, с които работата ме е сблъсквала, а и за тези, за които първо се сетя.