Най-остроумните пожелания по всякакви поводи!

Трака - трак

     Любимият ми детски герой е Маншон от “Маншон, Полуобувка и Мъхеста Брада”. Маншон от книгата си пишеше писма сам на себе. Върху писмата винаги пишеше “До поискване от Маншон, без обратен адрес”. Пускаше ги в местната поща и отиваше в другия град, за да си ги получи. Отиваше в градската поща и важно питаше:

- Да са пристигнали писмата за мистър Маншон?

- Кой пък е този мистър Маншон? - питаше служителката.

- Как кой, този който има неизброим брой приятели и получава много писма! – отвръщаше Маншон, като говореше за себе си в трето лице. Маншон си взимаше с грейнало лице писмата и сядаше в първата сладкарница и започваше да ги чете с такъв интерес, сякаш никога не ги е виждал, още по-малко писал предния ден. Ето едно от неговите писма:

     “Скъпи приятелю,
     Днес се събудих в отлично настроение и изпълнен с радостно чувство. Това беше доста странно, защото днес е деня в който трябваше да напусна временната си квартира и да се отправя на пътешествие до следващия град. Погледнах през прозореца и видях планината почти изправена срещу мен. Повече никога няма да наемам квартира, дори и за малко, в жилищен блок на висок етаж. Не мога да свикна с голямата височина - 18 етажа са си 60 метра. В този блок живеят толкова хора, колкото в едно село. Всеки е различен и разбира живота по свой си начин. Ето например сега чувам петела на Иванови от 14 етаж. Не ги познавам, но сигурно са се разтъжили за селския живот, защото каква друга причина може да има човек, за да си гледа петел на балкона. А той си пее като всеки друг от неговия род. Нали знаеш – първи, втори, трети петли, така че целия квартал да си сверява часовника по него. Тук прекарах 5 дни и всяка сутрин го чувах да пее най-прилежно. Явно само аз го чувах, защото другите бяха свикнали с него, че даже казваха, че им е било приятно.
      Когато си събрах багажа и отидох до асансьора, за да мога окончателно да си тръгна от този 18-ти етаж, установих, че асаньорът не работеше и започнах да слизам по стълбището. На 17-тия етаж забелязах бележка “Асансьора няма да работи до 31 май вкл., поради скъсване на осгуритено въже”. Да точно така беше изписано с правописни грешки, но пък затова съобщението беше разлепено на видно място на всеки етаж до долу. Грешката няма значение – важна е системата за комуникация. Тези хора, които живеят тук са наистина странни - говорят си като си пишат. На 15-тия етаж пък имаше съобщение “Моля, кучкарите да си носят торбички, за да събират изпражненията на питомците си. Децата стъпват върху тях и ги разнасят из входа. Попова” Тъкмо се бях зачел в съобщението на 14-тия етаж, когато отгоре по стълбите се разнесе стегнат тропот на подковани метални токчета. Покрай мен профуча около 50 годишна жена, облечена с делови костюм, след нея в същия ритъм едно момче на 20, след него мъж, после момиче с плитки, пак жена.... Всичките се движеха в колона по един надолу по стълбите, следвайки темпото на металните токчета. Трак-трак, трак-трак, трак-трак...Ясно, това са комшиите от горните етажи, които са на работа от 9.00 часа и сега се събират по стълбите. Нещо ме накара да се подредя в колоната зад момичето с плитките и така трак-трак слезнах бързичко 5 етажа. На площадката на 9-тия обаче се отказах, отбих и пропуснах колоната. Ритъма на металните токчета беше твърде бърз за мен, но явно достатъчно добър за тренираните от входа.

     Започнах да се смея с глас. Помислих си, че дамата с костюма може да бъде щатната физкултурничка на входа и асансьора да се ползва само от наемателите, а постоянно живеещите да искат да спортуват по този начин. Трака-трак надолу, трака-трак нагоре по етажите.
     Това е. Отивам си от този странен вход, блок и град. Ще ти пиша пак. Трака-трак”
     Маншон продължи да се смее сам в сладкарницата и да си препрочита писмото за петела и токчетата.


28.01.2007 г. София